BG 
RU
EN
Луксозни имоти по населено място
всички населени местав България
Статия в InGlobo: Домът е там, където е творецът
Емилия Найденова за InGlobo
23.03.2021
Какво можем да открием за една творческа личност, ако видим мястото, където живее и твори? За всеки писател домът е едновременно крепост на вдъхновение и затвор за кръжащите мисли, герои и сюжети, а в представите на читателите често е поле на хаоса. Докато творят, писателите откриват светове, създават нови измерения, често просто седейки между четирите стени на дома си. И оставят истории, от които мнозина се вдъхновяват.
Каним ви на разходка, по време на която ще надникнем в домовете на някои писатели, оставили забележителен отпечатък в световната литература. Често в тези пространства на дълбоко вдъхновение, пропити с енергията на велики умове, и до днес продължават да се случват странности.
Запознайте се с Бегемот в Булгаковский дом
„Булгаковский дом“ се намира на улица „Большая Садовая“ № 10 в Москва и днес е музей-театър, но от 1921 до 1924 г. в него живее един от най-забележителните руски писатели – Михаил Булгаков. На този адрес се развива и историята в романа „Майстора и Маргарита“, публикуван 26 години след смъртта на автора.
Думата „театър“ в името на Булгаковата къща не е случайна, тъй като обиколките на музея и околностите са изключително необичайни, интерактивни и с много изненади, вдъхновени от творбите на писателя. Музеят поставя и основни сцени от легендарния „роман в романа“, както и спектакли за незрящи. Част от програмата е и аудио-визуалната екскурзия „Петото измерение на лошия апартамент“, по време на която посетителите са обградени от мистични звуци, втъкани в интериора. Културният център включва изложбена зала, театър, кафене и фотостудио. Всъщност още преди да се превърне в музей, къщата е духовно място за поклонение за многобройните почитатели на Булгаков, а стълбището е изрисувано с графити, включващи части от романа, желания, които авторите им се надяват да се сбъднат, и послания в чест на Майстора и Маргарита.
„Какво щеше да прави твоето добро, ако злото не съществуваше, и как би изглеждала земята, ако изчезнат сенките от нея?“
Класическата московска жилищна сграда, в която днес се намира музеят, е построена между 1902 и 1905 г. и е принадлежала на руския милионер Иля Пигит. Изключително богатият собственик на тютюневата фабрика „Дукат“ инвестира в недвижими имоти в стил ар нуво (или поне руския му вариант). По това време строителството в Москва процъфтява, а „Большая Садовая“ е една от улиците с нови сгради, но и с обилна зеленина. Със своя предприемачески нюх Пигит предусеща промяната и продава къщата през 1917 г., а революцията избухва малко след това. Ако се беше забавил само с няколко месеца, той нямаше да получи дори нищожна сума пари за сградата, тъй като новата власт превръща елегантните апартаменти в едни от първите комунални жилища.
„Анушка, нашата Анушка! От Садовая! Тя е виновна… Купила от бакалницата олио и да вземе да строши шишето в турникета! Цялата пола си оля… Че като взе да пустосва! Пък той, клетникът, се подхлъзнал, значи, и право на релсите...“
Михаил Булгаков и съпругата му Татяна Лапа се нанасят в един от тези комунални апартаменти през септември 1921 г. Писателят не таи особено пристрастие към болшевишката власт, точно както героят му Преображенски от романа „Кучешко сърце“, тъй като пролетариатът, със своята липса на култура и ненужно фамилиарничене, го дразни безумно. „Не е нужно да пътуваш надалеч, за да си свидетел на безскрупулност“, споделя Булгаков, когато при едно разширяване на улицата властите разрушават оградата, която е била важен орнамент на тази забележителна за времето си сграда.
Съседите в комуналната квартира се превръщат в прототипи на много Булгакови герои. Сред тях е и Анна Горячева, известна на всички читатели като Анушка, която разля олиото и по този начин уби Миша Берлиоз. Мразеният от Булгаков апартамент № 50 се превръща в „подозрителния“ апартамент от романа, в който Воланд и неговата свита се настаняват, а в седма глава става ясно, че в него се случват „необясними произшествия“.
„Каквото и да си говорят песимистите, Земята все още е съвършено красива, а на лунна светлина е направо уникална.“
Булгаков напуска Татяна няколко месеца по-късно, за да живее с Любов Белозерская, за която се жени през 1925 г. Прототип на Маргарита, сродната душа на Майстора, обаче е третата съпруга на писателя Елена Шиловская. Впоследствие тя поема грижата за литературното наследство на писателя.
За тези, които вярват в магичността на Булгаковите думи, на входа на музея днес е поставена пощенска кутия за любовни писма – всеки посетител може да пусне своето с онова, което най-силно желае. Служителите казват, че желанията се сбъдват, а ако това не се случи достатъчно бързо, магьосниците от музея помагат с изпълнението им в ежегодния ден за сбъдване на желания с помощта на бронзовата статуя на Фагот и котарака Бегемот, които приветстват гостите в Булгаковата къща.
Бегемот, един от основните герои в романа, появяващ се като голям черен котарак, известен със страстта си към водката, шаха и пистолетите, който се изправя на задните си лапи и говори, живее и днес на „Болшая Садовая“ №. 10. През 2018 г. обаче от музея обявяват, че някой го е откраднал. Оказва се, че котаракът е бил „похитен“ от неизвестна жена, защото според нея не се грижели добре за него, а събитието става истинска сензация. Всеобщият любимец, който обитава музея от 2005 г., е подхвърлен в близост до него на следващия ден и така редът, или по-скоро хаосът, в Булгаковский дом отново е възстановен.
Домът с най-много убийства
Един друг дом на писател обаче крие повече уют и вдъхновение, отколкото би очаквал читателят на криминални романи. Когато за първи път открих книгите на Агата Кристи, майка ми ми разказваше, че идеите за тях писателката „получавала“, докато миела чинии… Сред по-особените навици на Агата Кристи е и похапването на ябълки във ваната. Какво интересно съзнание трябва да имаш, за да измислиш едни от най-великите криминални романи на всички времена, вършейки битовизми! И какъв дом, достоен да приюти едно такова пътешествие.
„Измислям сюжетите за моите детективски романи, докато мия чинии. Толкова е досадно, че неволно те спохождат мисли за убийства.“
Родена и отгледана в Торки, Англия, Агата Кристи описва къщата в Грийнуей, която ще се превърне в декор на много от нейните криминални сцени, като „бяла джорджианска къща от около 1780 или 1790 г., заобиколена от гори, които се простират до река Дарт, с хубави храсти и дървета“, като заявява: „Това е идеалната къща, къщата на мечтите“. Кралицата на криминалните романи я купува през 1938 г. и я превръща в свое убежище до смъртта си през 1976 г. Тя и семейството ѝ се оттеглят тук, щом завърши поредния роман, за да се насладят на компанията си и спокойната атмосфера. Те донасят много от любимите си вещи именно на това място. Сред тях е и пианото, на което е свирила самата Кристи. Но Грийнуей има богата история още преди да се превърне в литературно вдъхновение.
„Жените несъзнателно забелязват хиляди малки детайли, несъзнателно ги съпоставят и наричат това интуиция.“
Грийнуей се споменава за първи път през 1493 г. като пресечна точка на река Дарт в посока Дитишам. В края на XVI век Ото и Катрин Гилбърт от Девън построяват тук имение във величествения стил на Тюдорите, което наричат Грийнуей корт. Малко е известно за оригиналната сграда, въпреки че се смята, че предвид статута на семейството тя е била проектирана в по-голям мащаб. Археологическо изследване на коридора на сегашната къща установява наличието на двор под нея.
През следващите столетия имотът сменя много собственици и търпи сериозни промени. В края на XVIII век старата сграда в стила на Тюдорите е съборена и е построена сегашната къща в джорджиански стил. Когато Кристи го купува, имението вече включва значително разширена и реконструирана основна сграда с нови крила, огромна кухня, плувен басейн, къща за лодки, разкошни градини, в чието изграждане е участвал и ландшафтен архитект, конюшни, оранжерии. Писателката често използва познати локации за място на събитието в много от своите романи. Имението Грийнуей и околността са описани в „Азбучните убийства“ (1936), „Пет малки прасенца“ (1942), „Нула часът“ (1944) и „Двойно убийство“ (1956).
През 2000 г. къщата, известна като „Грийнуей хаус“, е придобита от Нешънъл тръст – британската фондация, която се занимава с опазването на културното и историческо наследство. Реставрацията на сградата и парка обаче започва едва през 2005 г., защото до предходната година къщата се използва от семейството на Кристи. Нейният внук Матю Причард позволява да бъде отворена за посетители и превърната в музей, а реставрацията струва милиони.
„Никога не се връщайте там, където сте били щастливи. В спомените ви времето и събитията остават живи. Ако се върнете, унищожавате „безсмъртието“ на преживяното.“
„Повече от всичко искам гостите да могат да почувстват вълшебството и значението на това място така, както ги чувстваше моето семейство, когато често идвахме тук през 50-те и 60-те години“, споделя Причард. В къщата са запазени колекции книги, археологически находки, сребро, съдове, инкрустирани дървени украшения, принадлежали на Агата Кристи и втория ѝ съпруг сър Макс Малоун.
Писателката създава 93 криминални романа, 17 пиеси, колекции от разкази, повести и драми с криминален сюжет. Стартирайки под псевдонима Мери Уестмакот, тя често преплита сюжетите на своите творби със случки от личния си живот. Кристи черпи вдъхновение от истински личности, места и събития и така създава истинско богатство на детайли и различни култури, криещо се във всеки един от нейните романи.
В зелените разходки на спасението с Вирджиния Улф
Вирджиния Улф е особено взискателна към правилния начин на писане, както и към правилния начин на четене. В третото десетилетие от своя живот тя прекарва по два часа всяка сутрин, пишейки права на високо бюро, което ѝ позволява както да чете творбите си отблизо, така и да ги погледне отдалеч. Смята се, че зад този навик всъщност стои вътрешният стремеж на писателката да се чувства значима. Сестра ѝ Ванеса Бел (по това време известна художничка) рисува права на платно, а Вирджиния не иска да бъде надминавана от нея. Така този наглед практичен навик всъщност е чиста проба съперничество. Чувствителността на Вирджиния към света навън и собственият ѝ вътрешен свят ще провокират много подобни събития през целия ѝ живот.
„Една жена трябва да има пари и собствена стая, ако иска да пише проза.“
Къщата, в която пише Улф, обаче няма нищо общо със скандала и драмата – тази скромна вила от XVI век носи забележителен чар и уют. Намира се в малкото селце Родмел в Източен Съсекс, Англия, и е известна като Monk’s house. Вирджиния и съпругът ѝ Ленърд я купуват през 1919 г., след като се влюбват във „формата и плодородието, и необятността на градината. Именно тази градина ще се превърне в мания за Ленърд и в средство срещу депресията за Вирджиния. Скритата между дърветата малка дървена къщичка, в която тя пише, и ежедневната ѝ разходка около къщата остават източник на спокойствие до края на живота ѝ. Тук светлината се прокрадва през прозорците, стените са боядисани в ярки цветове, по рафтовете са наредени томове на Шекспир – Вирджиния създава това място, търсейки вдъхновение, и то наистина е източник на такова. Дните са съпроводени от дълги закуски в леглото, четене на написаното във ваната, писане до обяд и следобедни разходки в градината, отново четене и много музика, последвани от дъли безсънни нощи, изпълнени с още писане.
„Колко пъти хората са използвали писалка или четка, защото не са имали смелостта да дръпнат спусъка?“
Семейство Улф обновява къщата, като ремонтира кухнята и инсталира система за топла вода. През 1928 г. двойката купува прилежаща земя, за да запази великолепната гледка от градината към връх Кабърн. Година по-късно къщата се сдобива с два допълнителни етажа. През следващите години Вирджиния и Ленърд прекарват все повече време тук. А след като през 1940 г. техният апартамент на площад „Мекленбърг“ в Лондон е разрушен по време на въздушна атака, те се преместват окончателно в Monk’s house. Книгите тук обсебват пространството и днес още може да се видят подредени на купища по стълбите към втория етаж.
В тази къща Вирджиния пише едни от най-известните си романи като „Госпожа Далауей“ и „Към фара“ и провежда срещите на групата Блумсбъри, в която влизат светила в литературата като Томас Елиът и Едуард Форстър. Те споделят идеи, подкрепят творческите си дейности и създават близки приятелства. Вирджиния документира живота и срещите им с множество фотографии, запазени в албумите на семейството. Част от тях са портрети и групови снимки на гостите, сред които забележителни писатели и художници.
„Не може да има две мнения за това какво представлява интелектуалецът. Той е мъж или жена, който язди ума си в галоп из страната в преследване на една идея.“
През март 1941 г. Вирджиния Улф се самоубива в близката река Уз, като влиза в нея с джобове, пълни с камъни. Тя посвещава всеки ден от живота си на писането, не се интересува особено от модата, нито от собствената си фигура, a вътрешният ѝ свят е богат и вълнуващ, но в крайна сметка не ѝ позволява да се справи с много от външните събития. Съпругът ѝ продължава да живее в къщата до смъртта си през 1969 г., когато домът е наследен от близък приятел – Треки Парсънс, който го продава на Съсекския университет. Днес Monk’s house се поддържа от Нешънъл тръст. В къщата са запазени колекции с мебели, книги и произведения на изкуството, принадлежали на семейство Улф.
Габриел Гарсия Маркес – сто години самота у дома
Несъмнено Габриел Гарсия Маркес е най-великият писател на Южна Америка, когато говорим за художествена литература. Детските си години той прекарва в малкия град Аракатака, разположен на едноименната река в Колумбия. Именно там Маркес започва да чете ненаситно и да се сблъсква с добрите и злите духове, които вплита в романите си. Оригиналният бащин дом на писателя е разрушен при буря, но жилището с осем стаи е възстановено през 2010 г. като място за литературно поклонение, изпълнено с детайли, извлечени от творчеството му и носещи усещането за писателя и неговия магически реализъм, с писма на майка му и спомени на малкото му останали приятели от детството.
„Ние сме заобиколени от необикновени, фантастични неща, а писателите упорито ни разказват за маловажни, ежедневни събития.“
Жилищният комплекс, в който се намира родната къща на Маркес, е изпълнен с няколко едноетажни конструкции с вътрешни дворове между тях. В центъра на „Сто години самота“ и в детството на Маркес е именно къщата, собственост на баба му и дядо му, които се грижат за него в ранните му години. Неговият дядо му разказва военни истории, докато баба му изпълва своите с магия, духове и поличби. И двамата стават част от романа, в който са проследени всички основни събития от живота на семейство Буендия. В къщата е запазена малка работилница, в която дядото на Габо (както е наричан Маркес) прекарва часове, правейки малки златни рибки, точно като полковник Аурелио Буендия в книгата. Кухнята, обособена само за дамите, се превръща във фабрика за въображаеми, изпълнени с мистичност приказки. От отличителните жълти пеперуди до старата железопътна гара, почитателите на легендарния колумбийски писател имат много какво да открият в Аракатака. Забележително е усещането за писателя тук, макар нищо да не е запазено такова, каквото е било в детството му, дори цветът на стените – къщата в Аракатака е едно несъществуващо място, изпълнено с живот. Самият Маркес така и не посещава музея и не оставя никакво завещание на родния си град, а по-голямата част от неговите вещи и документи са запазени в Картахена.
„… да помнят винаги, че миналото е лъжа, че паметта няма пътища за връщане назад, че всяка някогашна пролет е невъзвратима и че най-буйната и упорита любов е все пак бързолетна истина.“
И все пак родното място на писателя е възстановено така, че почитателите на „Сто години самота“ да открият препратки към романа. Естествената светлина, нахлуваща през прозорците, придава автентичност на старомодния декор. Една от забележителните особености е огромното дърво в задния двор. С невероятните си корени то е една от малкото оригинални черти на това домакинство и вероятно обитава двора над век.
През 2006 г. в Аракатака е направен опит да бъде проведен референдум за промяна на името на града на Макондо – измисленото митично градче, в което се развива действието на „100 години самота“. Вярва се, че именно Аракатака е реалният вдъхновител на Макондо. Самият писател признава, че е взаимствал името на градчето от това на една бананова плантация в близост до Аракатака. На езика банту пък думата „макондо“ означава „банан“. След неуспеха на референдума на главния път в града все пак е поставен голям транспарант с надпис „Аракатака–Макондо: Нобелова земя“, а много улици са преименувани на герои от романите на Маркес.
Надникваме леко и в домовете на Маргарет Мичъл, Владимир Набоков и сестрите Бронте…
Ако някога имате възможност да се разходите из улиците на Атланта, щата Джорджия, вероятно съвсем ненадейно ще попаднете на къщата на Маргарет Мичъл. Именно в нея писателката създава своя роман „Отнесени от вихъра“ (1936), донесъл ѝ наградата „Пулицър“. Въпреки че къщата е претърпяла множество пожари, благодарение на редица инициативни групи за опазването ѝ днес тя е едновременно музей и градска забележителност.
Роден в едно от най-аристократичните семейства в Русия, прекарал детството си между имението в Сиверски и голямата градска къща в Петербург, Владимир Набоков ще опише именно нея като „единствената къща на света“. Когато е на 17 години, той наследява друго имение от XVIII век от чичо си, но историята се намесва драматично и писателят така и не успява да се наслади истински на новия си дом. Семейството на Набоков бяга от Русия по-малко от година след това по време на Октомврийската революция, а самият той не се връща никога повече. И двете къщи, в които е отраснал, днес са музеи, посветени на Набоков и неговото творчество.
Сред домовете на световноизвестни писатели, които могат да бъдат закупени днес, е къщата, вдъхновила написването на „Брулени хълмове“. В момента Пондън Хол се продава за 1 милион паунда, а междувременно приветства феновете на Бронте от цял свят. Къщата датира от 1634 г. и оттогава е претърпяла реконструкции, но историческият ѝ характер е запазен чрез сводестите тавани и каменната зидария.
И все пак – домът е там, където е творецът. И онова, което завладява сърцата на читателите, са вълшебните думи, създадени от него – удивителни магични светове, които водят умовете, с които бягаме от ежедневието, с които търсим и откриваме себе си. И с които се чувстваме у дома, където и да сме.
Публикуваната статия е превод/преработка на оригиналната статия или материал на съответния цитиран ресурс. Според закона за авторското право на Република България (чл. 9) авторското право върху превод или преработка принадлежи на лицето, което ги е направило, без с това да се накърняват правата на автора на оригиналното произведение.
в България